Опосумът

Опосумът - това е малко нощно торбесто животно, което основно се храни с нектар и цветен прашец. Муцунката му е дълга и остра. Опашката: по-дълга от тялото. Опосумът я използва, когато се изкачва по клоните. По време на хранене, тя става допълнителна опора за тялото. Тялото: малкото и леко телце на това зверче го издържа дори и най-тънката тревичка, която то изкачва в търсене на храна. Главата: тясна с остър дълъг нос и покрит с косми език, с помощта на който той изсмуква нектара от цветята. Местообитанието: гъсталаци, храсталаци и открити гори с ниска растителност в Югозападна Австралия. В следобедните часове, опосумът спи в приземно убежище сред растенията или на клон. В търсене на храна, той се отправя по здрач. Тялото на животното е идеално приспособено за изкачване по клоните на дърветата. Опосумът се движи много бързо по земята. В търсене на цъфтящи растения, той обикаля около своята територия. Участъците понякога на някои животни съвпадат. Изключение в този случай правят женските, които се грижат за малките. Техните територии са много малки, но за да защитят потомството си, те смело преследват всеки, дори и представители от своя вид. С настъпване на студеното време, количеството на храната намалява и опосумът изпада в състояние на мътност, подобно на кратък зимен сън.

Как се храни

С помощта на дългата си муцунка и тесния език, той прониква дълбоко в чашките на цветята. Най-често опосумът търси храна върху растенията банксия, които имат огромни, пълни с нектар цветчета. Но, за да разнообрази диетата си, опосумът търси и други видове растения. Опосумът се движи през храстите и дърветата, използвайки всичките си четири лапи. Дългата му опашка, усукана около клона, му помага да се изкачва по растенията. Той може да виси на цветето, да се придържа към него с опашката или със задния крак, върху който има палец, разположен срещу останалите. Неговият 3-сантиметров език в края си има специално “приспособление”, което помага на животното да събира нектара от цветовете.

Размножаване

Опосумът няма специфичен сезон на размножаване. През декември се раждат някои бебенца, тъй като по това време в южното полукълбо цъфтят малко цветя и затова е по-трудно да си намира храна. Пикът на брачния сезон спада през януари и февруари (което съответства на средата и края на лятото в южното полукълбо), а след това на всеки три месеца се раждат нови бебета. Периодът на хранене на малките трябва да съвпада с този на цъфтящите растения, когато има и много храна. Женската може да забави развитието на яйцеклетката, както правят кенгурата, и да роди малкото, когато за него се освободи място в торбата. С помощта на такава регулация, женската отпуска малките в момент, когато няма недостиг на храна. Самката дава живот на 2-3 малки (всяко тежи 3-6 милиграма), които се хранят в торбата. Тя има четири зърна за кърмене, но такова потомство е рядкост. Малките остават в торбата в продължение на 8 седмици, през което време достигат тегло от 2,5 гр. При 8-седмичните малки, очите вече са отворени. Но те все още не могат да се грижат за себе си. Когато потомството вече е достатъчно голямо, женската ги оставя в гнездото, а тя се отправя за храна и пердиочино се връща при тях за да ги храни. Самката събира цветен прашец, нектар и понякога дори гълта насекоми. Едва когато крайниците на малките укрепнат и станат по-силни, те започват да придружават майката и да се учат да търсят храна. Прикачвайки се с опашката към стъблото на цветето и опирайки се на задните си лапи, със своя език те достигат нектара.

Опосумът не е застрашен от изчезване, но тъй като живее само на едно място, опасност могат да представляват пожарите и другите природни бедствия, които се срещат в естествената среда на неговото съществуване.